Поморие — древният Анхиало: 2500 години история край солниците

Днешният град Поморие е разположен върху едноименен тесен скалист полуостров, вдаден 3,5 км в Черно море, на северозападния бряг на Бургаския залив (42°33′ с.ш., 27°39′ и.д.). От юг, изток и североизток градът е заобиколен от морето, от север — от Солното езеро, а само от запад-северозапад тесен провлак, често заливан от морето, го свързва с обширното Поморийско поле. През хилядолетията теренът се е променял, а с него и местоположението на селището.

На 20 км на юг е Бургас, на 18 км на север — Несебър; между тези два града минава съвременната история на Поморие. През Античността и Средновековието негови съперници са били съответно Несебър и Созопол. До 14 август 1934 г. градът носи древното си име Анхиало, когато със специална министерска заповед е преименуван на Поморие.

Хронология

„Градецът на аполонийците“

Сред всички селища по Западното Черноморие Анхиало сякаш най-ревниво пази тайните на миналото си. Древните автори, традиционно пестеливи за земите около Западния Понт, дълго не обръщат внимание на този град. Едва римският географ Страбон (63 г. пр. Хр. – 19 г. сл. Хр.) нарушава мълчанието, за да отбележи, че „после, след Месамбрия, иде Анхиало, градец [полихнион] на аполонийците“.

Всички изследователи тълкуват този кратък текст така: Анхиало е основан като колония на Аполония (Созопол), за да ѝ осигури пълно господство над Бургаския залив и прилежащата му територия, да владее солниците и да я пази от влиянието на съседната Месамбрия (Несебър).

Приемайки това сведение безрезервно, съвременните изследователи е трябвало да потърсят приемлива дата за основаването на „градеца на аполонийците“. Когато Страбон пише „Географията“ си (около 7 г. пр. Хр.), Аполония вече е значително западнала и не е могла да създава колонии. Затова естествено е търсена по-ранна дата — V или IV в. пр. Хр., когато е най-големият ѝ разцвет. Така Анхиало влиза в науката като спътник в системата от гръцки колонии, чиято орбита обхваща цялото Черноморско крайбрежие.

Дълго време това твърдение не е било нищо повече от съблазнително предположение, използвано в различна степен от съвременните почитатели на древната Аполония — в продължение на десетилетия старият град мълчи и с нищо не потвърждава толкова ранното си съществуване.

Плочата от Истрия

През 1960 г. при разкопки в древния град Истрия (на румънския бряг, близо до устието на Дунав) е открита голяма мраморна плоча, върху която в четиридесет реда е запазен декрет на Народното събрание на Аполония. От този изключително интересен документ става ясно, че през II в. пр. Хр. — най-късно в средата на века — Анхиало е силно укрепено място („фрурион“) с крепостни стени, завладяно от съседната Месамбрия. Изпратеният от Истрия наварх (адмирал) Хегесагор, син на Моним, атакува и по време на сражението разрушава крепостните стени на Анхиало, като го връща в ръцете на аполонийците.

Така сведението на Страбон в известен смисъл се потвърждава: благоприятното разположение на Анхиало на северния бряг на Бургаския залив му придава такова значение, че Месамбрия и Аполония спорят за него с оръжие. Трудно е да се каже по-точно в какво се изразява това значение — както показва историята на Аполония, през елинистическата епоха тя вече не играе голямата роля, която е имала през V–IV в.

Солта в името на града

Съвременните изследователи многократно посочват добива на сол като причина за интереса на Аполония или Месамбрия към Анхиало. На солодобива обикновено се основава и обяснението на името: от гръцките „анхи-“ — близо, и „алс-“ — сол, тоест „селище, разположено близо до мястото, където се добива сол“ — „Солници“, „Солища“, „Солник“. Пренебрегва се възможността за „селище близо до морето“, от рядко употребяваното в поезията „алс-“ — море. Именно оттам през 1934 г. идва новото име — Поморие.

Странното е, че науката не разполага с нито едно сведение за солодобив в Анхиало чак до Средновековието. Ако най-голямата ценност на селището наистина е била солта, това едва ли би останало незабелязано от старите автори — както се случва по-късно, през Средновековието. Днес старата традиция живее в Музея на солта и в солниците, откъдето идва и черноморската луга.

Солниците и град Анхиало, 1907 г. (обществено достояние)

Къде е било най-ранното селище?

Следи от най-ранната крепост на Анхиало досега не са открити. Народното предание и археологическите проучвания сочат, че останки от старо селище има в началото на Поморийското поле, извън полуострова, в местността Палеокастро (от гръцките „палайос“ — стар, древен, и „кастро(н)“ — крепост), където днес е квартал на града. Дългогодишните наблюдения и разкопките, водени от 1966 г. насам, обаче не показват там селище от тази ранна епоха — останките са от много по-късно време, когато тези места влизат в пределите на Римската империя.

Оскъдният археологически материал също не внася яснота. Ранни находки са правени на различни места и по различни поводи: при подводни проучвания в залива пред днешния град са намирани каменни котви от втората половина на II хил. пр. Хр., каменни и оловни щокове от котви, използвани в корабоплаването от края на VII в. до края на I хил. пр. Хр., амфори от IV–III в. пр. Хр. и др.

Не е ясна и съдбата на селището през бурния I в. пр. Хр., когато крайбрежието попада в походите на римските пълководци Марк Лукул (зимата на 72/71 г. пр. Хр., когато е завладяна, опожарена и разграбена Аполония), Гай Антоний Хибрида (62/61 г. пр. Хр.) и Марк Лициний Крас (29/28 г. пр. Хр.), след които крайбрежието окончателно минава под римска власт.

Крепостната стена, разрушена във войната между Месамбрия и Аполония, е била възстановена. Когато през 9 г. сл. Хр. на път за заточението си в Томи (днес Констанца) Овидий — един от тримата велики поети на „Златния век на римската поезия“ — минава с кораб край Анхиало, той го отбелязва като селище с крепостна стена. Ясно е, че „градецът“ е продължил да бъде едно от значителните селища на Западнопонтийското крайбрежие.

Тракийски град под гръцко име

През първите десетилетия на I в. сл. Хр. Анхиало е център на стратегия — факт, засвидетелстван от няколко надписа, който представя ранната му история в друга светлина. Системата на стратегиите вероятно е въведена в управлението на Тракия още през елинистическата епоха, а през средата и втората половина на I в. пр. Хр. тя съществува със сигурност. Когато римляните превръщат Тракия в провинция, тя е разделена на около 50 стратегии.

Самото завладяване на Тракия е дълъг и мъчителен процес. Последното самостоятелно тракийско царство запазва независимостта си в приятелски съюз с Рим като васална държава. В този последен период (11 г. пр. Хр. – 45 г. сл. Хр.) то обхваща широка територия — от Мраморно море по Марица до Струма и по черноморския бряг до Дунав — и запазва старото деление на стратегии, в чиито предели влизат и черноморските градове.

От този период е сведението за стратег на Анхиало на име Аполоний, син на Ептайкент, известен от поредица надписи от самия Анхиало и от по-близки и по-далечни места. Той е родом от древнотракийския град Бизия (днес Виза, недалеч от Одрин) — столица на последната тракийска династия на Реметалк I. Приел е гръцкото име Аполоний, но баща му е запазил тракийското Ептайкентос; жена му също носи гръцко име — Леонто, но баща ѝ е с тракийското име Авлодзенес, фамилия, позната и от друг надпис от Анхиало. Затова може да се приеме, че синът на тракиеца от Бизия е станал зет на анхиалската фамилия Авлодзенес и така е приет за стратег на Анхиалската област.

Изборът на Анхиало за център на стратегия в тракийското царство изглежда на пръв поглед странен — гръцки град, според Страбон, да е седалище на тракийски областен управител. Друг такъв случай в тракийската държава не е известен. Очевидно Анхиало е бил опора на тракийските владетели заради значителния тракийски елемент в него.

Тракийското население остава отличителна черта на града и по-късно, когато той е вече римски — ранновизантийският историк Прокопий (VI в.) изрично подчертава: „Траки обитават един крайбрежен град на Евксинския Понт, на име Анхиало.“ Многобройните тракийски могили в непосредствена близост до стария град, в територията на градския некропол, не оставят съмнение за тракийската принадлежност на населението. Под насипа на една такава могила е и прочутата Поморийска гробница — всъщност тракийски хероон от по-късно време.

От времето на стратега Аполоний или малко по-късно са три тракийски надгробни могили, разкопани през третата четвърт на миналия век, с изключително богати погребални дарове. В една от тях е открито погребение на богата тракийка с много златни накити; върху един от тях е гравирано името ѝ — Лесескепра. Култовите предмети, които я съпровождат в отвъдното, показват, че сред анхиалската тракийска аристокрация са били запазени старите тракийски традиции.

Така става ясно, че Анхиало е имал друг произход — тракийско селище, вероятно предадено по-късно в територията на Аполония. За тракийския му характер говори и друго обяснение на името: от тракийското (или предгръцко-тракийско) „Акхелон“, от „акхел“ — вода, както е било названието на близката река Ахелой, променено по-късно поради сближаването с гръцкото Анхиалос. Какво е било устройството на селището в този ранен период, засега може само да се гадае — и да се чакат нови открития.

Улпия Анхиало — най-голямото римско пристанище на Тракия

Мястото на града — седалище на Аполоний — все още не е известно. През 45 г. римляните ликвидират самостоятелността на тракийското царство и го превръщат в провинция начело с римски управител. Тракийската аристокрация се приспособява и е привлечена в управлението както на провинцията, така и на селището. Получилият автономия Анхиало е провъзгласен за град при император Траян (98–117 г.) заедно с още четири стари тракийски селища — Сердика (София), Пауталия (Кюстендил), Никополис ад Нестум (близо до Гоце Делчев) и Топир (днес в развалини до устието на Места). Актът на Траян узаконява процес, оформил се още в предходната епоха. Новите градове получават правото и задължението да носят родовото име на императора — Улпия.

Градът получава устройството на останалите западнопонтийски градове: всички свободни граждани влизат в Народното събрание (Демос), което избира управляващия Съвет (Буле). Анхиало получава и своя територия, която след император Адриан граничи на запад с територията на Августа Траяна (Стара Загора) и стига до Тунджа, на север — с Месамбрия, а на юг — до южния бряг на днешното Бургаско езеро, откъдето започва територията на Деултум (днес Дебелт). Тази голяма територия отличава Анхиало от останалите западночерноморски градове, чиито земи през римско време намаляват.

След обявяването му за град Анхиало е построен нашироко, като другите римски градове, по т.нар. Хиподамова система. Гръбнак на планировката са двете главни улици — „кардо максимус“ (север–юг) и „декуманус максимус“ (изток–запад), а успоредно на тях минават по-тесните улици.

Римският Анхиало е бил в началото на днешното Поморийско поле, извън полуострова, на около 3 км запад-северозапад от центъра на съвременния град, в местността Палеокастро. Разкопките и геофизичните проучвания показват, че градът е обхващал пространство, ограничено от изток и север от Солното езеро, на запад — приблизително до ъгъла между шосетата Поморие – Слънчев бряг и Бургас – Слънчев бряг, а на юг — от линията между манастира „Св. Георги“ и морето. Анхиало е заемал над 120 хектара — най-големият по площ град от римския период в древна Тракия.

Градът е опасан със здрава крепостна стена, с порти в четирите края на двете главни улици. Съдейки по една емисия монети, над портата към пристанището е стояла статуя на бога на морето Посейдон — прав, с тризъбец в едната ръка и хипокамп (митично същество — полукон, полуриба) в другата: т.нар. Посейдон Пропилайос, закрилник на портите. Водата е идвала отдалеч — от изворите край днешното село Рудник — по зидан водопровод.

Извън стените е бил некрополът. Засега той се проследява най-добре на северозапад и запад, върху високото плато, където са и многобройните тракийски могили — свидетелство за активното участие на заможните траки в политическия, стопанския и културния живот на града. Следи от силно снишени от разораване надгробни могили се виждат и северно от Палеокастро, до шосето за Слънчев бряг.

Анхиало е бил украсен със статуи на божества и обожествени императори — по монетите се съди за статуи на Посейдон, Хадес-Сарапис и Конкордия. Градът е издигнал и статуи на императорите Каракала и Александър Север, вероятно в чест на посещенията им.

През II–III в. Анхиало се радва на голям просперитет — благодарение на удобното си пристанище и на положението си на кръстопът на пътищата, които свързват Тракия с Мизия по крайбрежието и вътрешността с морето. Пристанището му е било най-големият вносно-износен пункт на провинция Тракия и е снабдявало римските войски при източните трансбалкански походи на Траян. Значението му е многократно подчертавано и в монетите на града.

Особен разцвет градът достига при династията на Северите. Вероятно в чест на посещението на император Септимий Север (около 209–211 г.) са организирани тържества, отбелязани на няколко емисии монети като „Севериа Нимфиа“ — спортни игри по подобие на прочутите Питийски игри в Делфи. Те се повтарят периодично и вероятно продължават чак до император Гордиан III (238–244 г.). Провеждането им предполага и стадион, чието откриване тепърва предстои.

Името „Нимфиа“ не е случайно — то идва от голямата почит в Анхиало към нимфите, персонификации на изворите, горите и планините. Почитани са Трите нимфи, покровителки на минералните извори. В територията на Анхиало са влизали прочутите в древността Аквекалиде (днес Бургаските минерални бани), наричани тогава и Анхиалски бани; изглежда, светилището на Трите нимфи е било при самите бани. Важно място в поминъка са заемали земеделието и лозарството — още тогава анхиалци се славят като добри лозари и винари, слава, която ги съпътства и до днес.

Готи, авари и императори

Спокойният живот на града продължава до средата на III в. Оттогава насетне на юг от Дунав започват да преминават големи маси готи, сармати и карпи. През 250 г. готите минават през Тракия и обсаждат Филипополис (Пловдив); през 254 и 255 г. готи, карпи и бургунди отново преминават на юг от Хемус; през 257–258 г. тервинги и карпи се спускат по море покрай западния бряг на Черно море и стигат чак до Мала Азия. Според едно сведение готите нападат Анхиало — вероятно през 270 г. — и „бързо го превземат“. Те остават тук „много дни и се наслаждават на баните с топла вода, които се намират на дванадесетия милиарен стълб от град Анхиало и избликват от дълбините на огнения си извор“.

Точната съдба на Анхиало тогава не е известна, но близо 30-годишните шествия на северни народи в Мизия и Тракия довеждат до големи икономически, политически и културни промени, които намират израз в реформите на император Диоклетиан. Има сведение, че Диоклетиан посещава Анхиало и остава тук от 28 до 30 октомври 294 г.

С реформите на Диоклетиан и Константин Велики Анхиало влиза в новата провинция Хемимонт с главен град Адрианопол (днес Одрин), в която играе значителна роля. След преместването на столицата в Константинопол градът става важен за снабдяването ѝ с храни и заема основно място в борбите на Източната римска империя с народите от север. V и VI в. са низ от събития, които не отминават Анхиало:

• 476 г. — вождът на готите Теодорих тръгва от Марцианопол, минава през Хемус (Стара планина) и Анхиало и се отправя към Адрианопол.
• 513–515 г. — висшият византийски пълководец Виталиан Тракиеца вдига бунт срещу император Анастасий, за кратко подчинява Черноморието и завладява Одесос (Варна) и Анхиало. В действията срещу Константинопол участват около 200 кораба от пристанищата на Одесос, Анхиало и Созопол. Бунтът продължава до 515 г., когато разбитият Виталиан се оттегля в Анхиало.
• 584 г. — при голямото нашествие на авари и славяни са превзети много градове във вътрешността на полуострова, сред тях и Анхиало. Разрушени са стените на крепостта, градът и околностите му са опустошени. Аварският хаган Баян заповядва обаче да не се рушат стените на Анхиалските бани и превръща Анхиало в своя резиденция за няколко месеца. Тук сключва поредния мир с византийския император срещу данък от 100 000 златни монети.
• 585 г. — византийският пълководец Коментиол събира в Анхиало войска и съставя три отряда за война срещу аварите и славяните.
• 591 г. — император Маврикий се подготвя за поход, стига до Анхиало и прекарва тук около 15 дни.

Анхиало между България и Византия

След създаването на българската държава през 681 г. ролята на Анхиало като междинно средище в отношенията между Византия и България нараства:

• 708 г. — император Юстиниан II нарушава сключения три години по-рано мир с хан Тервел и потегля по суша и море срещу младата българска държава. Достига Анхиало, закотвя флотата, а конницата разполага на стан в полето. Българите нападат и разгромяват византийците. Императорът се укрива зад крепостните стени и след три дни прерязва жилите на конете си и тайно отплава за Константинопол.
• 30 юни 763 г. — пред стените на Анхиало българските войски, водени от хан Телец, претърпяват поражение; император Константин V Копроним отпразнува победата с голям триумф.
• 21 юни 766 г. — същият Константин V организира нов поход и изпраща към Анхиало 2600 тежки военни кораба (хеландии) с огромна войска. При закотвянето избухва буря, голяма част от корабите потъват и повечето войници се издавят. На 17 юли императорът е принуден да се върне в столицата. Откриването на останките от тази огромна флотилия е съблазън за всеки подводен археолог.
• Май 783 г. — византийската императрица Ирина, настойница на малолетния Константин VI, демонстративно минава през Тракия и възстановява разрушения в предишните сражения Анхиало.
• 812 г. — за пръв път Анхиало, заедно с другите южночерноморски градове, минава в български ръце при хан Крум. Вероятно тогава получава прабългарското име Тутхон, което не успява да се наложи. Крум заселва в града значителна маса славяни и прабългари. Византия си възвръща тази част от крайбрежието през 864 г.
• 20 август 917 г. — голямата битка между българите, водени от цар Симеон, и византийците на главнокомандващия Лъв Фока в полето пред Анхиало. Византийците претърпяват катастрофално поражение, а самият пълководец едва се спасява зад стените на Несебърската крепост.

Тези събития показват голямото значение на анхиалската крепост за надмощието по Черноморието и във вътрешността на страната през ранното Средновековие (VII–X в.).

След 971 г., когато България е завладяна от Византия, Анхиало отново е византийски. Два века градът остава византийско владение, а значението му като голям пристанищен център расте. След освобождаването на България градът продължава да бъде „ябълка на раздора“, но значението му постепенно отстъпва пред съседния Несебър. Постоянната смяна на владетелите — градът временно минава ту в едни, ту в други ръце — се отразява неблагоприятно на стопанското му положение. През октомври 1366 г. Анхиало, както и другите градове по Западното Черноморие, попада в ръцете на венецианските рицари на Амадей VI Савойски, съюзници на отслабналата Византия.

За да бъде в центъра на тези постоянни конфликти, Анхиало е бил силно укрепен. Къде се е намирал средновековният град? Има предположение, че е преместен на края на полуострова, където е днешното Поморие, по време на укрепителните мерки на Ирина през 783 г. Досегашните наблюдения обаче не го потвърждават — вероятно селището се премества на полуострова най-рано след XII в. Следи от това ново Анхиало засега има само в източния край на полуострова: останки от крепостни стени от XIII–XIV в. под т.нар. Яворови скали.

Последното убежище на Византия

Така черноморските градове на юг от Хемус дочакват първото появяване на османските завоеватели през октомври 1396 г. В продължение на половин век Анхиало минава ту във византийски, ту в турски ръце, докато през 1453 г., заедно с превземането на Константинопол, окончателно попада под османска власт.

Градът става център на кааза (околия) с три нахии — Анхиалска, Созополска и Ахтополска — и се превръща в най-големия административен център на Югоизточна България. В тези граници, заедно с Карнобатския край, Анхиало става център и на голяма епархия на Цариградската патриаршия. Значението му като стопански, административен и културен център не се променя чак до началото на XIX в.

След падането на Константинопол Анхиало става последно убежище на редица представители на византийската аристокрация — родовете Палеолози, Дука, Кантакузини, Хрисоверги, Ватаци и др. Някои от тях, като Михаил Кантакузин, изиграват голяма роля за стопанския и културния разцвет на черноморския град.

Източник: pomorietown.wordpress.com

Статията е публикувана първо в нашия магазин luga.bg ↗